Ivan Anguélov

ИВАН АНГЕЛОВ

Диригентът, когото не познаваме

От близо 30 години не живее в България, дирижира в Германия, Швейцария, Франция, Белгия, Словакия, Швеция и др. Работил е с певци като Грейс Бъмбри, Гуинет Джоунс, Гена Димитрова, Елена Образцова, Пиеро Капучили, Джузепе Тадеи, Никола Гюзелев, Роберто Аланя, с пианисти като Раду Лупу и Аркади Володос, с флейтиста Джеймс Голуей и тромпетиста Морис Андре... Не се шуми около него (у нас!). Но броят на издадените под негово диригентство компактдискове е респектиращ. Както и музикантите, с които ги е осъществявал. През март Ангелов изнесе у нас концерт с Ана Томова-Синтова

с творби на Вагнер. Според Юлиана АЛЕКСИЕВА е крайно време да научим нещо повечко за диригента, който в България познавахме като Жан, но който за света е винаги Иван.

Да се върнем във времето – около 35 г. назад. Тогава бяхте надежден млад диригент, пред когото всички врати бяха отворени.

– Вярно е. Имах чувството, че нещата сякаш сами се нареждат. Бях създател на един камерен оркестър – Българска музикална младеж, бях и сред организаторите на това движение. Свирехме много съвременна музика, както и българска, за което пък получавахме и награди. Междувременно ме назначиха за диригент в Пловдив – първо в оркестъра, после в операта, станах и главен диригент. Цели 6 години. Но по време на гастрол в Швейцария ме поканиха там и реших да остана.

В България вече ви канеха да дирижирате радиооркестъра, запазени са ваши записи със Софийската филхармония, имахте преподавателски часове в Музикалната академия... А вие оставихте “питомното” и решихте да тръгнете почти отначало. Едва ли в чужбина някой ви е приел с чак толкова широко отворени обятия.

– В България нещата ми бяха на здрава основа, имах контакти с много музикални институции и всичко ми беше наред. Излизайки в Европа, осъзнавах, че се хвърлям в дълбоки води. Там трябва да знаеш добре да плуваш. Но бях убеден, че ще мога да се справя.

Това самонадеяност ли е?

– До известна степен. Винаги съм смятал, че съм реалист, но съм и малко фантазьор. Обичам да фантазирам, стъпил на земята с двата си крака.

Реалността ви отведе за цели пет години в Бил-Биен.

– Това беше първият ми ангажимент. Оркестърът беше сравнително малък, свиреха и в операта. За кратко време, но с много работа станахме един от най-добрите оркестри в Швейцария. Свирехме с прекрасни солисти като Миша Майски, Франко Гули, Елизабет Леонска... След това отидох в Лозана и оттам нататък нещата тръгнаха.

“Плавно извисяване”: главен диригент в операта в Лозана, диригент на балета в Монте Карло, диригент на операта в Бон, главен диригент на Националната словашка опера – Братислава, постоянен гост-диригент на оркестъра на Словашкото радио, на Гевандхаус оркестър – Лайпциг, на операта в Маастрихт, Холандия, на Хамбургската опера...

– Когато човек чете по този начин биографията, му се струва, че всичко върви по мед и масло. Не е точно така. Една диригентска кариера минава и през високи моменти, но и през спадове, нормално е. Важното е да попаднеш в точния момент, да те чуят точните хора, да те харесат... Това ми се случи, когато бях в Лозана. Чу ме директорът на операта в Женева Юг Гал (който след това стана директор на Парижката опера) и ме препоръча в Монте Карло. А там вече ме знаеха, защото бях спечелил диригентска награда на конкурса на Игор Маркевич и стипендия на принц Рение, която пък от своя страна ми даде възможност да направя специализация в Германия при Волфганг Савалиш и Карлос Клайбер... В Монте Карло позицията ми бе добра, оттам поддържах връзки с цяла Франция. От този период е една невероятна постановка на “Кармен” в Париж, която дирижирах – с режисьор Пиер-Луиджи Пици и с Тереза Берганца като Кармен, Нийл Шикоф – Дон Хосе... А в Монте Карло пък ме чу в симфоничен концерт директорът на операта в Бон. И ми каза: “Ако имате желание, бих могъл да ви взема в “Рейнската Ла Скала” (така нарече Бонската опера). По това време Бон беше още столица, имаше голям бюджет, можеше да се работи на много високо ниво и с изтъкнати солисти. Беше примамливо. Та директорът ме покани и ми каза: „Ще ви се обадя”. Започнах да чакам. Минаха 6 месеца. Чак тогава дойде очакваното позвъняване с предложение да дирижирам в операта. Там вече имах прекрасни срещи: Пиеро Капучили, Грейс Бъмбри, Ева Мартон, Гюзелев...

Имало ли е момент, в който сте унивали?

– Да. Обикновено когато в един театър се сменя интендантското ръководство – с него си отива и целият екип. Това ми се случи в Бон. Останах без постоянен ангажимент. Казах си – ще взема първото нещо, което ми се предложи. Оказа се Истанбул, операта. Отидох там без каквито и да било обещания, направих 2-3 постановки, след което ми предложиха да стана главен диригент. Отказах, защото ми беше много откъснато от Европа. А иначе в Истанбул се чувствах много добре, като у дома си, предоставиха ми разкошен апартамент на Босфора... Сътрудничеството ми с операта и с филхармонията обаче продължава, имам хубави контакти и с Анкара. Та прибрах се аз в Германия (живея там, жена ми е германка) и отново започнах да чакам телефона. Имах един приятел, беше завършил в София, и в годините, за които говоря, правеше добра кариера в Братиславската опера – Сергей Копчак. Обади ми се и ми каза: „Какво стоиш, идвай бързо в Братислава, ще те представя на нашия директор.” Дадоха ми да дирижирам няколко спектакъла (“Бохеми”, “Дон Карлос”, “Евгений Онегин” и “Кармен”), след което ми предложиха да остана като главен диригент. Работих там 5 години. И отново, след като се смени директорът, трябваше да се прибера. Но пък ме поканиха от радиооркестъра в Братислава. С този оркестър работим и до ден днешен.

От 2002 г. датира сътрудничеството ви с Гевандхаус – Лайпциг: мечтано място, мечтан оркестър за всеки диригент.

– Там бях поканен най-напред да заместя един колега. Всеки диригент си задава въпроса: как ще застана пред Гевандхаус? Първо – оркестърът е много голям (бяха над 200 души, сега са 195). Освен това – там са били най-големите имена, като започнем от създателя на оркестъра Менделсон и минем през Никиш, Фуртвенглер, Бруно Валтер, Абендрот... Като чуе имената, човек става на крака и се покланя. При първата среща реших, че ще бъда безкомпромисен. Работих много, много строго. И накрая на репетицията получих такъв аплауз, какъвто рядко може да се чуе. Това веднага се разбра в ръководството. “Какво сте направили?– казаха ми оттам. – В нашия оркестър не са обичайни подобни реакции, обикновено са много скептични с диригенти, които не познават.” След което заявили на директора: този диригент го искаме! Стана така, че предстоеше премиера на “Фалстаф”, трябваше да дирижира италианец, асистент на Рикардо Мути. Той направи първите репетиции, след което го помолиха да си се върне в Италия. Предложиха на мен този “Фалстаф”. Така се завързаха контактите ми с операта в Лайпциг. Когато за главен диригент пристигна Рикардо Шайи, той искаше целият репертоар да се върти от него и с двамина млади диригенти. Дойде на моя спектакъл на “Аида”, направи ми много, много големи комплименти. В такъв случай обикновено се усъмнявам и започвам да се питам какво ли ще означава това. Но не съм бил прав. Радвам се, че за следващата година отново съм предвиден в репертоара и сътрудничеството продължава.

Какви творби правите там?

– Последната бе “Проклятието на Фауст” от Берлиоз.

Имате вече огромен репертоар – направо е смайващ!

– Около 90 заглавия (без българските опери).

Още от времето, когато си бяхте в България, са ви привличали по-рядко поставяни произведения, непознати.

– Като млад трябваше да трупам репертоар. Имах невероятния късмет да бъда сам в Пловдив, след оттеглянето на по-възрастните ми колеги оставиха всичко на мен. А Пловдивската опера тогава беше голям театър, с много спектакли, с чудесен колектив. Винаги съм се старал, когато съм имал възможност, да посягам и към музиката на ХХ век.

Сред най-често споменаваните ви постижения е и една опера на знаменития Ханс Вернер Хенце.

– “Булевард Самота”. Самият той пристигна на премиерата в Лозана, беше възхитен от работата ни. Това е една изключително трудна партитура, сюжетът е своеобразен съвременен прочит на “Манон Леско”. Хенце каза: „Непременно искам това изпълнение да излезе на компактдиск.” И двата диска със запис от самата премиера наистина бяха веднага издадени.

Имате ли схватки с оперните режисьори – германските са особено прочути с авангардните си идеи.

– Обикновено те са устремени главно към това – да направят впечатление. Много нечистоплътни неща се показват на сцената, които нямат нищо общо с музиката, а даже вървят и против текста, против интонацията. Но за това до известна степен са виновни критиците и журналистите, които търсят сензации. Аз самият обаче съм работил и с много добри режисьори. Например миналата година в Марсилия бях с много талантлив немец – Уве Лауфенберг. Запомнете това име!

Отново ще ви върна малко назад във времето. Когато започнахте да разказвате за одисеите си в чужбина, споменахте имена, които не могат да бъдат пропуснати покрай ухо – например Карлос Клайбер, с когото не само сте се срещали, но и сте работили.

– Той беше олицетворение на човечността. От него научих много! Бях стажант в Баварската опера, където той не беше на щат, но непрекъснато работеше – с певци, с оркестър, в най-големи подробности. Беше сърцат музикант, много спонтанен. Никога не се знаеше какво точно ще се получи на спектакъла. Но такава цялост между жест, мимика и излъчване аз не съм виждал у никой друг. Беше чудак, но като човек – изключително мил и коректен.

Един друг музикант, който изигра важна роля в изграждането на моята личност, бе Игор Маркевич. С него се запознах на конкурса “Малко” в Копенхаген, където той беше председател на журито. След конкурса ме покани при себе си, за да работим заедно. Живеех в дома му, наричаше ме “сине мой”. Той ме научи да правя анализи на партитурите така, както трябва. Но като казвам анализ, не мога веднага да не прибавя, че човекът, който пръв ме научи на това още тук, в България, беше Добрин Петков.

Ама сте случили на учители!

– Аз сам си го потърсих. И той се отзова много мило. Но да се върна на Маркевич. По онова време беше главен диригент в Монте Карло. Представи ме в двореца. Бях дошъл от България с джинси и тениска – той ме заведе и ми купи черен костюм. Имаше много благосклонно отношение към мен. Беше един от стожерите на руската музика в Европа. И беше веселяк. Казваше: аз съм италианец по паспорт, защото жена ми беше италианка; живея във Франция, защото кухнята тук е най-хубава, а пък сметките ми са в Швейцария.

Следите ли новата генерация диригенти?

– За един диригент е трудно да следи всичко. А и излязоха извънредно много имена, които нашумяха. Има в момента една мания в Западна Европа – съвсем млади хора да се ангажират като генерални музикални директори. А това е много опасно. Защото това са хора, които още нямат опит.

Толкова сложни ли са механизмите в оперния театър?

– Първо, оперният спектакъл е една архитектура, която следва да се изгради. Трябва да знаеш как да си разпределиш драматургично напреженията и силите, да поставиш кулминациите, да очертаеш най-важните моменти. Освен това трябва много добре да се познават гласовете – с какви хора ще работиш, как ще ги водиш. Защото обикновено идват певци от различни школи – един от Америка, друг от Германия, трети от Италия, всеки пее по различен начин и всичко това трябва някак да бъде нивелирано, да бъде събрано под една шапка. И това го прави диригентът. Освен това трябва изключително добре да се познава текстът. Драматургията се прави именно с интонационната интерпретация на текста. Всъщност диригентът би трябвало да даде режисьорската концепция на текст. А режисьорът често се ограничава в това да разположи нещата на сцената, да определи пластиката...

Много дискове сте записвали. Превес имат оперните рецитали. Някои от певците вече са световни звезди, други са на път да станат, трети пък си тежат здраво на мястото, където живеят и пеят. Прави впечатление, че сред тях има забележителни Вагнерови гласове – Робърт Дийн-Смит, Линда Уотсън, Джон Трелевън. А и награда сте получавали за записи с музика на Вагнер.

– В Париж, 2002 г., с Дийн-Смит. Имам голям афинитет към Вагнер. Не е лесно в Германия един българин да пробие като Вагнеров диригент. Затова повече съм търсен в други страни – например миналата година в Холандия направих “Летящият холандец”, мина с успех. Сега предвиждаме за по-следващата година един “Парсифал”.

След като сте записали толкова много компактдискове с рецитали, това значи, че певците се чувстват добре с вас и затова ви търсят. Способността да съпровождаш си е специален талант, не са много диригентите, които го притежават.

– Да, казвали са ми, че се чувстват удобно с мен. Може би защото не им давам много възможност да си правят каквото си искат. Колкото и странно да звучи, певците обичат да бъдат водени. Ако ги водиш добре – те са доволни. Не са доволни, ако само акомпанираш. Трябва да познаваш диханието на певеца, възможностите му. Като в балета е – да знаеш кой колко високо скача, за да попаднеш точно с акорда.

В Германия – Вагнер, в Братислава – Дворжак: издаден беше интеграл на симфониите на Дворжак под ваше диригентство. Това си е предизвикателство!

– Както писаха чехите – дошло е време българи да ни учат как да свирим Дворжак. (Преди 150 г. чехи са идвали в България, за да ни учат на класическа музика. Много от нашите учители бяха чешки възпитаници – Константин Илиев например.) Идеята за този интеграл се роди съвсем спонтанно, тя дойде от фирмата Arte Nova. Работех в Братислава с радиооркестъра, в концертните програми имах някои от симфониите на Дворжак. Казаха ми: след като вече има записи на някои от симфониите – защо да не направим интеграл? Впоследствие фирмата премина към BMG, аз пък преминах към друга фирма, от Мюнхен, OEHMS, те се заинтересуваха и издадоха деветте симфонии заедно с Бохемската сюита. Получиха се невероятни отзиви от авторитетни издания, като английското Gramophon например.

В какво съотношение трябва да е вярата в собствените сили и професионализъм и от друга страна – съмнението?

– Професионалната подготовка е на първо мяста. Без това човек е загубен. На нас в България много ни липсва самочувствие. На мен също ми липсваше, когато излязох за пръв път. Сега гледам, че младите директно се ориентират да правят кариера: пробиват повече с PR, с реклама. А това е нож с две остриета. Видях много хора, които се издигнаха, а след 2-3 години паднаха. Когато кариерата не е стабилна и не е изградена на базата на солидна подготовка – тя е кратка. Друго важно изискване, за българите специално: много е важно да говорят езици. Абсолютно задължително е!

Вие с колко сте “въоръжен”?

– 7-8 станаха. Не обичам да работя с преводач. Може би ми се удават езиците, но след третия като че ли става по-лесно.

Къде не сте били по света?

– На много места. Миналата година например отказах ангажимент за Синсинати. А това е “вратата” към Метрополитън. Но отказах, защото трябваше да давам отпечатъци, да пиша биография за себе си, жена ми, родителите ми и т.н. Реших, че е под достойнството ми. Съжалявам, но ще чакам да дойде правителство, с което да разговаряме по друг начин. Достатъчно интересни ангажименти имам.

А Великобритания?

– Сега имаме проекти за Националната опера. Диригент там стана мой приятел, синът на Маркевич, който обаче се казва Олег Каетани, защото взе името на майка си.

В Русия били ли сте?

– Бях. Но като представител на словашката култура! Имах концерт с Московската филхармония.

Защо толкова малко се знае у нас за работата ви?

– Не смятам, че човек трябва да ходи да бие барабана и да се хвали какво е направил. Когато направи нещо – би следвало да се чуе. Ако има интерес, разбира се.

Имали ли сте покана от Софийската опера?

– Миналата година по лични съображения исках да се върна в България и помолих колегата си Борислав Иванов, директор на операта, да ми даде някаква най-обикновена диригентска бройка, просто да ме вземе. “Много е сложно – така ми отговори, – нямам бройка, трябва да си помисля...” Още мисли.

А не са ли ви потърсили от Софийската филхармония?

– Днес ми казаха, че ще ме търсят. Чувам го отдавна.

Диригентът, когото не познаваме